В средата на четиринадесети век една болест минава през Европа и убива между една трета и половината от хората. Числата са приблизителни, защото никой не е броил точно, но мащабът не е спорен. Села изчезват, манастири остават без монаси, работилници затварят, защото няма кой да работи. След първата вълна идват други. Това не е събитие от учебника, а травма, която променя начина, по който хората гледат на живота, на църквата и на труда. Затова тя е и събитие в историята на труда, а не само в историята на медицината.
Икономическият ефект е обратен на очакваното. Когато умират много хора, най-важният ресурс става трудът, а не земята. Преди чумата земята е била скъпа, а работниците — много; след нея земята е в изобилие, а работниците са малко. Собствениците трябва да се конкурират за хора, което означава по-високи заплати и по-добри условия. Това е първият голям пример за това, че демографски шок може да подобри положението на оцелелите. Ето защо след чумата заплатите растат, цените на земята падат, а положението на обикновения работник се подобрява за първи път от векове.
Реакцията на господарите е предвидима. Те се опитват да задържат работниците със закон: забрана за напускане на земята, тавани на заплатите, наказания за скитничество. Това е важен момент, защото показва какво се случва, когато пазарът настоява едно, а политиката — друго. Законите могат да задържат човек на едно място, но не могат да премахнат недостига. Оттук в дългосрочен план ограниченията се разхлабват, защото вече не работят. Поради това историците я разглеждат и като пример за това как политиката се опитва да спре икономическа промяна, която вече е започнала.