Хорът е институция, преди да е музика. В църквата той е част от службата и пее по правило, в определен ред и с определен текст. В училището е част от възпитанието и пее на празник. В читалището е част от обществения живот и пее на концерт. И в трите случая пеенето е колективно действие, а не сбор от сола.
Църковното пеене идва с осмогласието — система от осем гласа, всеки със свой характер и мелодични формули. То се предава устно, от певец на певец, поради което има семейства и школи с един и същ начин на изпълнение. Записването идва късно, а дори след него практиката остава по-богата от нотите, защото включва тембър, темпо и дъх.
Селското многогласно пеене работи по друг принцип. То не търси акорд, а две или три линии, които се движат заедно и се трият в тесни интервали. Единият глас води, другият го придържа, третият се провиква. Хармонията е резултат, а не цел, и точно оттам идва разликата с всеки западен хор, който пее същите ноти.
Диригентът е човекът, който превежда. Той показва влизането, държи темпото и решава кой глас къде да диша. В любителския хор работата му е и педагогическа: той обяснява защо една фраза се пее тихо и защо друга трябва да избухне. Добрият диригент не прави хора по-силен, а по-внимателен, защото силата се взима от общността, а не от всеки поотделно.