Устната традиция има свои правила. Песента се учи на място — в къщата, на нивата, на седенката — и се повтаря, докато стане автоматична. Вариантът не е грешка: в едно село се пее така, в съседното иначе, и двете версии са истински. Събирачите от XIX век записват думите и мелодията, но не и начина, по който гласът се провлачва. Затова днес нотите дават скелет, а животът на песента се търси в архивни записи и в хора, които още помнят.
Песента е била част от работата, а не почивка от нея. Жътвата има песен за всеки етап, седенката — за всяка възраст, а сватбата — за всяка минута от обреда. Когато днес тези песни се пеят на концерт, редът им изглежда произволен, защото е изваден от контекста. В село редът е бил ясен: първо се пее това, после онова, а грешният избор е бил забележим за всички присъстващи.
Ритъмът е най-трудната част за чужденеца. Неравноделните размери не се делят на равни части и затова не могат да се броят като марш. Ръченицата е 7/8 с три дяла, дайчовото — 9/8, копаницата — 11/8, а има и размери от 5/8 и 15/16. Всяка област има свой начин да подчертава дългите времена, а хорото, което се играе, следва същия акцент. Затова ритъмът се учи с крака, не с очи.