Литературната критика върши три неща: описва какво прави един текст, обяснява защо е важно и го поставя в контекст. От литературната история я дели времето — критиката пише за съвременници, — а от теорията я дели адресатът: критиката говори на читател, а не само на колеги. Разликата между рецензия и критика е в аргумента: първата казва дали си струва, втората — защо. Оценката не е присъда; тя е аргумент, който може да бъде оспорен.
В българската традиция началото на организираната критика се свързва с кръга около списание „Мисъл“ в края на XIX век. Около д-р Кръстьо Кръстев се събират Пенчо Славейков, Петко Тодоров и Пейо Яворов. Те влизат в спор с Вазов и с вкуса на публиката и настояват, че литературата има естетически критерий, а не само патриотичен. Спорът не е бил само литературен: той е бил за това кой има право да определя какво е добро в една млада държава.
Боян Пенев дава на този разговор академична форма. Неговите изследвания и „История на новата българска литература“ поставят основата на филологическото четене у нас: преди да се оценява, текстът трябва да се проучи — кога е писан, от кого, в каква традиция. Това изглежда очевидно днес, но не е било очевидно тогава. Той работи с ръкописи, периодика и биографии и това променя начина, по който се пише за литература: не впечатление, а доказателство.