Романът е странна форма. Той не може да се разкаже на глас за една вечер, не може да се побере в едно изречение и не може да бъде проверен лесно. В него има стотици страници, в които често малко се случва. И все пак от няколко века това е основната форма, в която хората описват вътрешния си живот. Затова романът е и най-демократичната форма: той не изисква специални познания, само време. Причината не е в обема, а в нещо друго: романът е единственото място, където можеш да прекараш дни в нечия глава, без да имаш работа там.
Технически романът се крепи на две неща, които изглеждат прости. Първото е времето: той може да разтегне един час на сто страници и да прескочи десет години в едно изречение. Второто е гледната точка: той може да разказва отвътре, отвън, от много места едновременно. Затова и най-добрите романи често изглеждат безсюжетни накратко: те не разказват събитие, а показват как човек се променя под него. Тези две свободи позволяват нещо, което драмата не може: да се покаже как едно решение изглежда разумно, когато го вземаш, и глупаво, когато го гледаш след години.
Второто свойство е, че романът може да бъде неудобен, без да е скандален. Той не крещи, не показва, не шокира. Той просто те поставя до човек, когото не харесваш, и те кара да разбереш защо е такъв. Поради това той е и най-доброто средство срещу самоувереността: четеш за някого, с когото не си съгласен, и изведнъж виждаш логиката му. Ето защо романът е и най-добрият начин да се разбере нещо, което не може да се обясни — защото обяснението изисква да се избере страна, а романът може да не избере. Това не променя мнението ти, но променя начина, по който го защитаваш.