Има една история, която се разказва в стотици варианти на десетки езици. В нея най-малкият от трима братя тръгва на път, среща някого, който му помага, получава нещо, което изглежда безполезно, и накрая то го спасява. Никой не знае кой я е измислил. Никой не може да каже коя версия е оригиналът. И все пак, когато я чуеш, я разпознаваш веднага. Затова приказката е и най-добрият пример за това, че формата пътува по-лесно от съдържанието. Приказката е най-старата форма на разказ, която още работи, и работи, защото е построена от много малко части.
Частите са няколко. Има герой, който е слаб или онеправдан. Има задача, която изглежда невъзможна. Има помощник, който дава нещо, без да иска нищо в замяна. Има изпитание, при което помощта се оказва решаваща. Има награда, която е справедлива. Тези елементи се подреждат в един и същ ред в различни култури, което е странно и убедително едновременно. Затова и днес децата разбират тези истории без обяснение: структурата е по-стара от езика, на който се разказват. Изследователите спорят дали това е общ произход, или обща структура на човешкото мислене.
Второто свойство е повторението. Приказката повтаря числа, думи и ситуации: три дни, три опита, три братя. Повторението не е бедност на езика, а средство за запомняне. Разказвачът не разполага с книга и трябва да държи историята в паметта си, а слушателят трябва да я проследи без помощ. Поради това структурата е толкова ясна: тя е и опора за разказвача, и рамка за слушателя. Ето защо и най-добрите преразкази не сменят структурата, а сменят подробностите, които я правят близка до новото време. Писмената литература може да си позволи сложност, устната — не.