Епосът започва не с героя, а с общността. Преди да се появи някой с име, вече има град, народ, обичай и враг. Героят не е човек, който търси себе си. Той е човек, който поема нещо, за което общността няма сили. Затова епосът не е разказ за личност, а разказ за това как една група разбира себе си. Поради това епосът е по-близо до паметник, отколкото до книга: той е издигнат, за да стои, а не за да се чете набързо. В него има битки, пътувания и чудеса, но истинската тема е друга: какво означава да принадлежиш и какво струва това.
Структурата е разпознаваема. Има ред, който е нарушен. Има път, който трябва да бъде изминат. Има изпитания, които проверяват не силата, а верността. Има завръщане, което не е същото като началото. Поради това епосът е винаги кръгов: героят се връща у дома, но домът вече не го познава, или той вече не е същият. Ето защо и в него почти няма вътрешни колебания: героят не се пита дали е прав, а дали ще издържи. Тази структура е толкова устойчива, че се появява и в разкази, които нямат нищо общо с древността.
Второто свойство е мащабът на времето. Епосът не се интересува от един ден. Той обхваща поколения, основания, разрушения. Поради това в него подробностите са малко, а решенията — големи. Това създава усещане за тежест, което не може да се получи с реализъм. Когато всичко е описано точно, разказът става малък. Когато е описано само онова, което има значение за общността, той става голям. Ето защо епосът е и най-трудният за съвременен читател: той изисква да приемеш мащаб, който не ти е удобен. Епосът е изкуство на пропускането.