Прибираш се вечерта и разказваш на някого какво се е случило. Не изреждаш всичко. Избираш едно нещо, което е било странно, и го поставяш първо. После добавяш какво е довело до него, после какво е станало след това. В този момент ти не описваш деня. Ти го подреждаш в причина и следствие, защото иначе не можеш да го запомниш. Разказът не е украса на паметта. Затова разказът е и начин да се излъже, без да се каже неистина: достатъчно е да се избере къде да започне. Той е начинът, по който паметта изобщо работи.
Механизмът е прост и затова е толкова разпространен. Има състояние в началото, има събитие, което го променя, и има състояние в края. Между тях има връзка, която не е задължително вярна, но е разбираема. Затова разказът е машина за смисъл: той превръща случайността в необходимост. След като чуеш „затова“, мозъкът спира да се пита защо е станало и започва да следи какво следва. Поради това най-убедителните разкази често не са най-точните, а най-добре подредените, и това е неудобно да се признае. Точно това го прави податлив на убеждаване.
Второто свойство е избирателността. Всеки разказ пропуска повече, отколкото казва. Това не е недостатък, а условие: ако беше пълен, нямаше да е разказ, а запис. Поради това въпросът „какво е пропуснато“ е по-важен от въпроса „вярно ли е“. Един разказ може да бъде верен във всяка подробност и въпреки това подвеждащ, защото е започнал от място, което прави извода неизбежен. Ето защо и въпросът „какво не ми казваш“ е по-силен от въпроса „вярно ли е“, когато слушаш разказ за нещо важно. Това е и начинът, по който работят и новините, и клюките.