В началото той е уважаван, способен и сигурен в себе си. В края е разрушен, а причината не е злодей, който го е победил, а нещо в него самия, което е било там от началото. Точно това е трагедията и точно това я различава от нещастие. Нещастието се случва. Трагедията се случва, защото героят е избрал, и защото изборът е бил логичен за него, макар и погрешен. Затова трагедията е най-близо до реалния живот, макар да изглежда най-далеч от него: в живота също страдаме от собствените си добри намерения. Поради това тя е най-неудобният жанр: в нея няма кого да обвиним освен човека, когото разбираме.
Структурата има ясни части. Има начално положение, в което героят е на върха. Има слабост — не порок, а черта, която в други условия би била добродетел. Има решение, което изглежда правилно. Има последствие, което разкрива грешката. И има момент, в който героят разбира какво е направил. Този момент е най-важният, защото трагедията не е в наказанието, а в знанието. Героят не губи заради съдбата. Поради това и най-силните трагедии не завършват с въпрос „кой е виновен“, а с въпрос „как не съм го видял“. Той проглежда твърде късно.
Второто свойство е, че слабостта е свързана със силата. Гордият не е горд — той е горд, защото е постигнал нещо. Ревнивият не е ревнив — той е ревнив, защото обича силно. Поради това зрителят не може да го намрази. Ако героят беше лош, историята щеше да е за справедливост. Понеже е добър, историята е за цената на характера. Ето защо тя е и най-трудната за публиката: не можеш да се възмутиш, защото няма злодей, и не можеш да се утешиш, защото няма невинен. Това е и причината трагедията да е по-трудна за писане от трилър: там злодеят е отделен от героя, тук те са един човек.