Преди 1989 година българската поезия има ясна система: издателства, списания, награди, критици, които решават кой е важен. След 1989 година тази система се разпада за няколко години. Държавните издателства губят монопол, списанията оредяват, а поетите остават с въпроса как се стига до читател, който не е задължен да те чете. Държавният патронаж изчезва, а с него и един начин поетът да бъде важен, без да бъде четен.
Първата промяна е езикова. Големият стих от предишните десетилетия — тържествен, ангажиран, с рима — отстъпва на свободен стих, разговорен синтаксис и ирония. Младите автори започват да пишат за ежедневие: работа, квартира, градски транспорт, раздяла. Това не е дребнавост. Това е отказ една политическа реторика да говори вместо човека. Римата не изчезва — тя се мести в песента, в рапа и в детската поезия — но в книжната лирика престава да бъде задължителна. Езикът става по-плосък и по-точен; това не е обедняване, а смяна на инструмента.
Втората промяна е институционална. Издателствата, които инвестират в поезия, са малко, но влиятелни. „Жанет 45“ е основано в Пловдив през 1989 година от поетесата Божана Апостолова и от 2001 година издава поредиците „Поетики“ и „Гамбити“ за дебют в поезията и прозата, водени от Георги Господинов и критика Борис Минков. Същото издателство учредява през 1994 година наградата за поезия „Иван Николов“. Двете поредици стават вход за дебютанти; за много автори първата книга излиза именно там.