Блага Димитрова започва като поетеса и това не е подробност от биографията ѝ. Родена е през 1922 година в Бяла Слатина, израства в Търново, завършва славянска филология в София, а през 1951 година защитава в Москва дисертация за Маяковски и българската поезия. Първите ѝ стихосбирки — „До утре“ (1959), „Светът в шепа“ (1962), „Обратно време“ (1965) — са дело на човек, който мисли в образи, преди да мисли в сюжет. Тя остава поетеса и след като започва да пише проза: образите ѝ носят ритъм, а паузите са част от смисъла.
„Пътуване към себе си“ излиза през 1965 година и е роман, който не разказва история, а подрежда фрагменти. Материалът идва от строежите в Родопите, където авторката заминава, след като години работи като редактор. В книгата няма главен герой; има разказвач в първо лице, който се опитва да се разбере. За българската проза това е ново: интересува я не какво се случва, а как се преживява. Фрагментът при нея не е модернистична поза; той е начин да се запази това, което разказът изглажда — колебанието, повторението, грешката.
„Отклонение“ (1967) отива по-далеч. Тук формата е почти кинематографична — монтаж, смяна на гледни точки, време, което не тече по права линия. Романът е екранизиран същата година, което показва колко близо е бил до езика на киното. „Страшният съд“ (1969) и „Лавина“ (1971) продължават с въпроса за вината и за страха. Киното и литературата за нея имат общ инструмент: монтажа. Оттам идва и усещането, че времето може да се сглоби по друг начин.