Йордан Радичков е роден през 1929 година в село Калиманица, Берковско, в край, който тогава е един от най-бедните в страната. Учи в Берковица, после работи като журналист — във „Вечерни новини“, в „Литературен фронт“, в киното. Този опит му дава нещо рядко: навик да слуша как говорят хора, които не са свикнали да бъдат записвани. Животът в Северозапада по онова време е суров и това личи в книгите му без декларации. Оттам идват и подробностите, които после изглеждат измислени, а всъщност са били казани точно така — за трактора, за попа, за мечката и за електричеството.
Първата му книга е от 1959 година, а средата на шейсетте го прави име. „Свирепо настроение“ (1965) и „Неосветените дворове“ (1966) са книги без център — пътувания, срещи, истории, които започват и свършват без морал. Радичков не обяснява. Той подрежда и оставя читателя да намери връзката. Затова първото четене обърква, а второто — подрежда. Сборниците от шейсетте не са сборници в тесния смисъл; те са по-скоро терен, по който авторът се движи. Първото четене обърква. Второто подрежда.
Светът му е северозападният. Там селата се обезлюдяват, тракторът замества коня, а старите хора говорят с предмети. В разказите му машини разговарят, животни се държат като хора, мъртви езици се връщат за една вечер. Това не е приказка. Абсурдът при Радичков е точен опис на преход, в който две епохи стоят една до друга и никоя не отстъпва. В „Неосветените дворове“ пътуването е буквално: авторът обикаля села и записва. Но записаното не е репортаж, а сън, който помни подробности. Тракторът, който говори, не е шега за деца; той е новият стопанин на селото.