Николай Хайтов не идва в литературата от кабинет. Роден е през 1919 година в село Яврово, в Родопите, учи лесовъдство и от 1946 година работи в горите — първо в Персенк, после в Девинско, в Сапарева баня, в Радуил. Работата му е да брои дървета и да ходи пеша между селата. Там чува език, който после ще пренесе в книгите си почти без промяна. Той не събира фолклор; той запомня как се спори, как се псува и как се мълчи.
Първата му книга, „Съперници“, излиза през 1957 година и е сборник очерци. Дебютът е скромен, но посоката е ясна: писателят се интересува от хора, които говорят, а не от хора, за които се говори. „Диви разкази“ от 1967 година е книгата, с която това става литература. Разказите в нея са монолози на местни мъже, записани така, сякаш читателят е седнал срещу тях на пейка. Очерците са за хора на работа — дървосекачи, копачи, бригадири, — и в тях вече се чува речта, която после ще стане литература.
Думата „диви“ не значи примитивни. Тя значи необуздани — хора, които не приемат, че някой друг решава вместо тях. В тези истории се разказва за чест, за куршум, за отмъщение, за жена и за държава, която идва отдалеч и не разбира какво вижда. Хуморът е постоянно наличен и точно той прави жестокостта поносима. Разказвачът може да се смее и на себе си, което е рядко качество в героична литература. Силата на тези истории е в подробността: кой къде сяда, кой пръв подава ръка, кой плаща.