Стоиш пред картина, на която улица се отдалечава и се събира в една точка някъде отвъд рамката. Усещаш дълбочина, макар платното да е плоско. Правиш крачка встрани и усещането се разваля — сградите изглеждат наклонени, ъглите не се събират, пространството става неубедително. Точно това е перспективата: не свойство на света, а договор между художника и зрителя за това къде стои зрителят. Затова картините от онова време често изглеждат като сцена, погледната през процеп — в тях има рамка, която не е нарисувана, но се усеща. Договорът работи само от едно място и се разваля веднага щом го напуснеш.
Как работи? Светът е триизмерен, а платното е двуизмерно. За да се прехвърли едното върху другото, се въвеждат правила. Успоредните линии, които се отдалечават, се събират в една точка на хоризонта. Обектите намаляват с разстоянието по предвидимо правило. Хоризонтът е на височината на очите на зрителя, а всичко, което е над него, се вижда отдолу, и обратното. Тези правила не са открити веднъж завинаги от един човек. Затова и обучението по рисуване започва с геометрия, а не с чувство: първо се учи договорът, после се нарушава. Те са се оформяли в работилници, в опити и в грешки, докато са станали достатъчно точни.
Последицата е, че картината получава единствена правилна гледна точка. Тя предполага зрител, който стои неподвижно, на точно определено място, с едно око. Всичко това е удобна фикция. Реалният човек има две очи, движи се и гледа непрекъснато. Ето защо перспективата не е истина за възприятието, а начин да се построи убедителна сцена. Тя е по-скоро театрална машина, отколкото описание на реалността. Две очи означават две леко различни гледни точки, а това е разлика, която перспективата просто не може да отчете. И работи толкова добре, че двеста години никой не я е поставял под въпрос.