Вазов е писател, който успява да покрие цялата си епоха. Роден в Сопот през 1850 година, той вижда Възраждането, Освобождението, Съединението, войните и следвоенните разочарования. Първото му стихотворение „Борба“ излиза през 1870 година, а първата стихосбирка „Пряпорец и гусла“ — през 1876 година в Букурещ, подписана с псевдонима Пейчин. След нея идват „Тъгите на България“ (1877) и „Избавление“ (1878).
Тези три книги са рядък случай на литература, която реагира на събитията в реално време. Вазов пише за страданието на народа под властта, за въстанието, за освобождението — и го прави с език, който е едновременно тържествен и разбираем. Той не се страхува от патоса, защото публиката му го очаква; но умее и да го намали с битов детайл, с шега, с име на човек.
След Освобождението той живее в Пловдив и там написва „Епопея на забравените“ — дванадесет оди за Левски, Паисий, братя Миладинови, Раковски, Караджата, Бенковски, Каблешков, Кочо, братя Жекови, Волов, „1876“ и „Опълченците на Шипка“. Жанрът е античен, но функцията е съвременна: да се създаде пантеон. Одата не разказва биография, а извайва образ, и затова тези текстове се помнят като формули.