Каравелов е първият български писател, който може да се нарече професионален. Роден в Копривщица през 1834 година, той напуска рано и учи в Русия — в Москва слуша лекции, работи, гладува и пише. Този руски период е решаващ: там се сблъсква с руската литература и с идеята, че писателят има обществена мисия. Когато се връща на Балканите, той вече има ясна представа какво иска да прави.
Ранните му повести са социални. „Войвода“, „Неда“, „Дончо“ описват бедност, насилие, семейни драми и сблъсък между старо и ново. Каравелов не идеализира селото: той вижда и жестокостта, и суеверието, и алчността. Но вижда и солидарността, и способността на обикновения човек да издържи. Тази двойственост е най-силното нещо в прозата му.
„Българи от старо време“ (1867) е другото лице. Повестта е писана в Москва и описва двама приятели, дядо Либен и хаджи Генчо, които се карат за дреболия, разделят се, после се помиряват и женят децата си. Сюжетът е прост, но битът е богат: обреди, храна, облекло, говор, празници. Това е идилия, но и диагноза — Каравелов показва свят, който е топъл и човешки, но вече е обречен.