Раковски е писател, за когото литературата е оръжие, но и убежище. Роден в Котел през 1821 година, той учи в Цариград, участва в Браилския бунт от 1842 година, осъден е на смърт, бяга, живее в Марсилия, после в Нови Сад, Белград, Одеса, Букурещ. Между тези места пише поеми, исторически трудове, позиви, вестници. Биографията му е по-невероятна от всеки роман и това обяснява защо прозата му често звучи като репортаж.
„Горски пътник“ е централният му текст. Първата редакция е от 1854 година и носи подзаглавие „Спев“; през 1856 година в Нови Сад излиза „Предвестник горскаго пътника“, а през 1857 година — самата поема. Тя разказва за хайдушкото движение не като за разбойничество, а като за организирана народна сила с водачи, ред и цел. Към нея Раковски прилага „Привременен закон за горските чети“ — устав, който трябва да уреди бъдещото въстание.
Това съчетание е показателно. Поемата дава образ, а законът — институция; едното възбужда, другото организира. Раковски мисли революцията като държава в зародиш: с началство, с правила, с дисциплина. Затова и „Горски пътник“ не е само литература, а политическа програма, облечена в стих. Романтизмът тук не е бягство от действителността, а начин тя да бъде променена.