Възрожденската поезия закъснява спрямо прозата и това не е случайно. Прозата може да убеждава с аргумент, а стихът иска школа: метрика, рима, усет за ритъм. Ранните стихотворни опити от началото на XIX век са ученически и църковни — приветствия към учителя, песни за празници, преводи на гръцки образци. Те се пишат, за да се пеят, и затова формата им е по-важна от авторството.
Носител на поезията е песенникът. „Китка“, „песнопойка“, „сборник“ — тези малки книги събират текстове за светци, за родина, за любов, за хайдути и за природа. Те се преписват, допълват и продават на панаир. Читателят не е сам: той пее заедно с другите, а това прави текста обществен. Затова и възрожденската поезия има толкова много анонимни или полуанонимни произведения.
Петко Рачов Славейков дава на този процес професионална форма. През 1852 година в Букурещ излизат „Смесена китка“, „Песнопойка“ и „Басненик“; година по-късно — поемата „Бойка войвода“. Той превежда, съставя, редактира, издава над шестдесет книги и няколко вестника, и така показва, че литературата може да бъде и занаят. Неговите басни и епиграми въвеждат сатирата като възрожденски жанр.
Сборникът на братя Миладинови „Български народни песни“ (Загреб, 1861) променя представата за това какво е стих. Народната песен има свободна, но много точна ритмика, повторения, паралелизми и формули, които поетите започват да използват съзнателно. Оттук идва и интересът към хайдушката песен, към обреда, към езика на селото — не като екзотика, а като основа на националната култура.