Дамаскините са доказателство, че езикът се променя по-бързо от институциите. Книжовната традиция изисква църковнославянски, а хората говорят различно. Между тези две реалности се появява сборник, който запазва църковната рамка — жития, слова, поучения — но я изпълва с говорим език. Жанрът живее от края на XVI до средата на XIX век и през това време подготвя новобългарския книжовен език.
Началото е превод. Дамаскин Студит, гръцки проповедник от Солун, издава във Венеция през 1558 година сборника „Съкровище“ с 36 жития и поучения на простонароден гръцки. Българските преписвачи го превеждат, но не буквално: изпускат трудните пасажи, съкращават, добавят обяснения и свои мисли. Така един гръцки сборник се превръща в поредица от български книги, които си приличат по състав, но не и по текст.
През XVII и XVIII век дамаскинът излиза от църквата и става четиво. В него влизат не само слова на Йоан Златоуст, но и апокрифи, повести, притчи, разкази за чудотворни икони, мъдри изречения, истории с битов сюжет. Чете се на празник, в къщата, в училището. Затова и съдържанието се приспособява: вместо строго богословие — разказ; вместо поука — пример, който се помни.