Апокрифът не е просто „фалшива книга“. Той е текст, който някой е искал да се чете, но институцията е решила, че не трябва. Църквата оформя канона постепенно, а заедно с него — и списък на онова, което остава извън него. Апокрифите са това останало: разкази за детството на Христос, за слизането в ада, за края на света, за живота на Адам и Ева след изгонването от рая.
Жанрово те следват каноничните форми. Има апокрифни евангелия, деяния на апостоли, послания и апокалипсиси; има и самостоятелен тип — „хождение“, разказ за пътуване из отвъдното. Старозаветните апокрифи разширяват историята на патриарсите, новозаветните запълват празнините между евангелските събития. Общото е похватът: към известен сюжет се добавя подробност, която обяснява нещо, което канонът оставя необяснено.
Апокрифната книжнина получава силен тласък от богомилството в българските земи. Поп Богомил проповядва при цар Петър, във време на войни и църковни спорове, учение за двата свята: невидимият, който е божи, и видимият, който е дело на Сатаната. Оттам идва и отношението към тялото, към храната, към църковната йерархия и към кръста. Богомилите отхвърлят много от това, което църквата смята за свещено, и точно затова тяхната литература е преследвана.