Нощем, когато не можеш да заспиш, мисълта рядко е „ще умра някой ден“ в чист вид. Тя е по-конкретна: че децата ще пораснат без теб, че няма да видиш как свършва историята, че светът ще продължи и няма да забележи. Това не е страх от болка или от тъмнина. Това е страх от изчезване на бъдещето — от това, че има място, на което те няма. Епикур предлага аргумент точно срещу този страх и той е елегантен, стар и почти никого не успокоява. Аргументът срещу него е стар и все още не е победил, защото страхът не се храни от логика.
Аргументът е кратък. Когато си жив, смъртта я няма. Когато тя дойде, теб те няма. Значи няма момент, в който ти и смъртта да сте на едно място, и следователно няма на кого да се случи нещо лошо. Страхът предполага субект, който страда; ако субектът изчезне, няма кой да страда. По същата логика не би трябвало да ни тревожи и времето преди раждането ни, за което никой не се оплаква. Симетрията е привлекателна и в нея има нещо вярно. Затова мнозина философи го смятат за верен, но недостатъчен; той успокоява разума и не пипа въображението.
Защо тогава не помага? Защото страхът не е от състоянието след смъртта, а от прехода и от загубата на онова, което е могло да бъде. Човек не скърби за това, че е бил мъртъв през четиринадесети век; скърби за това, че няма да бъде на сватбата на внука си. Това е страх от пропуснати блага, а не от преживяване на нищото. Аргументът на Епикур е логически коректен и психологически неточен: той отговаря на въпрос, който малцина задават. Ето защо е по-честно да се каже, че той лекува един вид страх, а не страха изобщо.