След погребението всички отиват да ядат заедно. Някой носи хляб, някой — ракия, някой просто сяда и мълчи. Разговорите са за починалия, но и за работата, за цените, за децата. На пръв поглед това е неуместно. Всъщност точно това е смисълът: обредът не е за мъртвия, а за живите, които трябва да се върнат към нормалния ред след няколко дни на счупено време. Храната, редовете и разговорите са начинът общността да поеме загубата. Затова и най-важното в първите дни не е утехата, а наличието на някой, който знае какво следва.
Всяка култура има разказ за смъртта и тези разкази се различават радикално. Има съд и възмездие, има прераждане, има сън до събуждане, има празнота. Разликите са големи, но функцията е сходна: да се даде форма на нещо, което няма форма. Затова въпросът „кое е вярно“ не може да се реши с наблюдение. Може да се реши с вяра или с отказ от вяра. Но и в двата случая човек остава с нуждата да каже нещо на другите, когато се случи. И разказът за смъртта е винаги и разказ за това какво значи да си жив.
Погребалните практики са едновременно богословие и социална хигиена и това е най-точната им характеристика. От една страна те казват какво се вярва за отвъдното: молитва, посока, време, забрани. От друга, те разпределят работата: кой пере, кой копае, кой води, кой плаща, кой има право да плаче най-силно. Точно второто е по-важно за оцеляването на общността, защото в първите дни никой не е в състояние да решава. Ритуалът решава вместо него. Ето защо и промяната на обреда е деликатна тема: тя засяга вярата и начина, по който общността се пази.