Тъмен коридор, врата в дъното, леко скърцане. Нищо не се показва. Камерата стои неподвижно трийсет секунди и ти започваш да се взираш в тъмнината, за да видиш нещо, което може би не е там. Дишането ти се променя, без да си го решил. После звукът спира напълно. Точно в тази празнина тялото разбира, че нещо предстои, и това усещане е по-силно от всеки показан звяр. Затова и страхът в залата е колективен: всички чуват едно и също скърцане и всеки си представя своето. Филмът на ужаса не работи с кръв, а с очакване.
Механизмът е стар като разказването. Страхът идва от това, което не знаеш, а не от това, което виждаш. Затова жанрът разчита на тъмнина, на звук зад гърба, на кадър, който показва само част от стаята. Онова, което е извън рамката, е по-страшно от онова в нея, защото въображението ти го запълва с личния си страх. Поради това и режисьорите на жанра говорят за зареждане: първата половина подготвя тялото, втората пуска удара. Режисьорите знаят това и затова най-добрите сцени често са тези, в които нищо не се случва.
Вторият слой е, че жанрът е евтин за правене и затова е поле за експерименти. Млади автори без бюджет могат да направят филм с една стая, двама актьори и добра идея, и той да стигне до публика. Оттук идват и много от новите похвати: субективна камера, намерено видео, разказ от гледната точка на чудовището. Това, което изглежда като ограничение, често става стил. Поради това и жанрът е пълен с дебюти: той е единственото място, където липсата на пари може да се превърне в предимство. Ето защо историята на жанра е пълна с филми, направени за малко пари и запомнени завинаги.