Човек на четиридесет и две седи в кола пред блока и не излиза. Работата е стабилна, децата са добре, всичко е наред и точно това е проблемът. Той не пита „защо ми е зле“, а „защо това е всичко“. Въпросът не е за щастие, а за смисъл, и идва обикновено не в нещастие, а в тишина. Затова е толкова труден за обсъждане: отвън няма повод, а отвътре има цяла празнина, която никой не вижда и не може да измери. Никой не пита за смисъл, когато е зает и доволен; въпросът идва, когато ритъмът спре.
Има два големи отговора. Първият: смисълът е открит — съществува някъде, скрит е и чака да го намериш. Това е езикът на религията и на много философии; той дава увереност, защото значи, че има правилен отговор и че животът ти може да бъде верен или неверен. Вторият: смисълът е създаден — никой не го е заложил, а ти го изграждаш с изборите си. Това е езикът на екзистенциализма и той дава свобода, но и тежест, защото няма към какво да се обърнеш за потвърждение. Разликата не е в утехата, а в това кой носи отговорността за посоката.
Съвременната позиция е смесена и по-скромна. Големите смисли — нация, прогрес, история — са отслабнали за мнозина, но малките работят: работа, която смяташ за полезна; човек, за когото си важен; нещо, което расте заради теб. Те не отговарят на въпроса за цялото, но отговарят на въпроса за утре сутрин. И това се оказва достатъчно за повечето хора, не защото са се примирили, а защото смисълът вероятно не е обект, а дейност. Ето защо е по-точно да се говори за смисъл като за нещо, което се прави, отколкото като за нещо, което се притежава.