Реставрацията не връща времето назад. Тя забавя разрухата и прави възможно едно произведение да бъде разбрано, без да бъде подменено. Затова професията започва с диагноза, а не с четка: какъв е материалът, какво го руши, кое е оригинал и кое е добавено по-късно. Без този отговор всяка намеса е риск, а понякога — и загуба, която не може да се поправи.
Правилата са малко и строги. Минималната намеса означава да се направи само необходимото; обратимостта — добавеното да може да се махне без щета; документирането — всяка стъпка да остане в архив със снимки и проби; различимостта — новото да не се представя за старо. Венецианската харта от 1964 година формулира тези принципи за архитектурата и паметниците, но те важат и за картина, и за иконостас.
Най-скъпите грешки са от добри намерения. През XX век стари зидове и стенописи са закърпвани с цимент, който затваря влагата и носи соли; след десетилетия щетата е по-голяма от първоначалната. Затова днес се работи с варов разтвор, който диша, и с материали, близки до оригинала по твърдост и поведение. Съвместимостта е по-важна от здравината: твърде твърдата добавка чупи мекото около себе си. Първата стъпка винаги е изследване: проби, микроскоп, архивни снимки, понякога рентген — и едва след това се решава какво може да се направи, без да се загуби информация.