Гледаш портрет и виждаш лице едновременно отпред и в профил. Брадичката е от едната страна, носът от другата, а окото, което би трябвало да е едно, е нарисувано като две или като едно, обърнато настрани. Първата реакция е „сбъркано“. Втората, след няколко секунди, е „така изглежда да виждам“. Затова кубизмът е първият стил, който открито признава, че образът е конструкция, а не отражение. Точно това е обещанието на кубизма: не да опише предмета, а да покаже, че виждаш предмета от много страни наведнъж, защото се движиш около него, без да го забелязваш.
Механизмът е разлагане. Формата се разрязва на равнини, всяка равнина се разглежда отделно, а после се сглобява обратно по нов начин. Сглобката не е реалистична, но е последователна: всички части са взети от един и същ предмет и са подредени така, че окото да ги свърже. Затова кубистичната картина не е безредие. Тя е много подредби в една и зрителят трябва да свърши работата по сглобяването. Ето защо зрителят е принуден да работи: той не получава готово лице, а части, които трябва да подреди сам. Точно това го кара да се чувства несигурен и точно това е целта.
Второто нещо, което кубизмът прави, е да откаже дълбочината. Перспективата беше машина за създаване на илюзия. Кубизмът я изключва: всички равнини са на една повърхност, а дълбочината се подсказва с наслагване и сянка, не с геометрия. Оттам идва усещането за плоскост, което дразни окото, обучено на ренесансови картини. Тази плоскост не е регрес. Поради това дълбочината се превръща в резултат от наслагване, а не от геометрично построение, и това е разлика по същество. Тя е твърдение: картината е повърхност, покрита с боя, а не прозорец към стая.