На бяло платно има една червена линия, която се издига от долния ляв ъгъл и спира преди горния десен. Няма предмет, няма лице, няма пейзаж. Въпреки това човек, който я гледа достатъчно дълго, започва да усеща напрежение: линията е спряла, сякаш нещо ѝ е попречило. Никой не е рисувал напрежение. То се е появило в срещата между линията, нейния край и празното пространство около нея. Затова абстракцията е най-чистият тест за това какво прави окото, когато няма какво да разпознае. Абстракцията работи точно там — не в това, което е изобразено, а в това, което окото прави с него.
Първата стъпка към абстракцията е отказът от подобие. Дотогава картината можеше да бъде проверена: това е дърво, това е човек, прилича или не прилича. Когато предметът изчезне, проверката изчезва и се появява въпросът „какво е това“. Художникът остава сам с елементите: цвят, линия, петно, ритъм, тежест. Тези елементи имат свои закони, които дотогава са били скрити зад сюжета. Абстракцията е изследване на тези закони, а не отказ от умение. Затова тя е и най-трудната за фалшифициране в добрия смисъл: няма сюжет, който да прикрие слабата композиция. Тя изисква по-голяма точност, защото няма сюжет, който да скрие грешката.
Втората стъпка е, че зрителят започва да чете знаци, без да знае как. Вертикалното изглежда издигащо се, хоризонталното — спокойно. Диагоналът реже и създава движение. Тежкото петно в долния ъгъл държи композицията, а малкото светло петно горе я разхлабва. Никой не е учил тези правила, но почти всички ги усещат, защото ги срещат всеки ден в природата и в тялото си. Ето защо абстрактната картина не е празна. Поради това абстрактната картина може да бъде разбрана без думи, но не и без тяло: тя работи с усещане за посока и тежест. Тя е пълна с неща, които не могат да се назоват, но могат да се усетят.