Картината показва гара, дим, няколко фигури и мъгла, оцветена в синьо и оранжево. Ако се приближиш, виждаш само петна и резки движения на четката, без ясни очертания. От три метра всичко се подрежда и въздухът сякаш се раздвижва. Това е целият трик на импресионизма и целият му скандал: той твърди, че усещането за един момент е по-истинско от описанието на обекта. Скандалът е бил реален и е стигнал до отказ да се приемат работите в официалните изложби. Не „гарата ето такава“, а „аз видях гарата точно в този миг, при тази светлина, и това е, което остана“.
Технически това означава три неща. Първо, бързина: картината се прави навън и се довършва, докато светлината е същата. Второ, чист цвят: боите не се смесват старателно на палитрата, а се слагат една до друга, за да се смесят в окото на зрителя. Трето, отказ от контур: формата се държи от петната, а не от линията. Всяко от тези три е следствие от едно решение — да се хване моментът, вместо да се построи завършен разказ. Затова тези картини не може да се довършват на следващия ден: светлината вече е друга и моментът е изчезнал. Моментът не чака, докато боите изсъхнат.
Затова картината изглежда недовършена и това не е дефект, а метод. Класическата работилница работеше на слоеве: подрисувка, цвят, глазура, лак, и всичко това в продължение на седмици. Резултатът беше гладка повърхност, в която не се вижда ръката. Импресионистите оставят ръката видима, защото ръката е част от свидетелството. Ако видиш движението на четката, знаеш, че пред теб е не нещо завършено, а нечие усилие да види бързо. Ето защо днешният зрител, който е свикнал на бързи изображения, често е по-близо до тези работи, отколкото съвременниците им. Това е различен вид честност и тя дразни.