В галерията има обект, който изглежда като счупен радиатор. До него стои табелка с име и година. Посетителите се спират, гледат и половината си тръгват с думите „и аз мога така“. Другите стоят по-дълго, защото нещо в този предмет ги кара да се замислят за нещо съвсем друго, най-често за собствената си работа. Разликата между двете реакции не е във вкуса и не е в образованието. Въпросът всъщност не е нов. Той е стар колкото самото изкуство и се появява всеки път, когато нещо ново влезе в зала. Тя е в това дали човекът приема, че предметът има намерение, или вижда само вещ.
Първият отговор на въпроса какво прави изкуството изкуство е бил „красотата“. После „умелостта“ — нещо, което изисква години тренировка. Двата критерия издържаха, докато изкуството изглеждаше като занаят. През последния век те се разпаднаха, защото се появиха работи, които бяха грозни и лесни за изпълнение, но въпреки това промениха начина, по който хората гледат. Затова определенията в учебниците са предпазливи: те описват не същност, а граници на приемане. Затова днешният отговор е по-скучен и по-точен: изкуството е това, което общността е приела да третира като изкуство, по правила, които не са записани никъде.
Второто условие е намерението. Камък на плажа е просто камък. Същият камък, поставен на пиедестал в зала и подписан, е изявление: „виж това, което не си гледал“. Жестът прави разликата, а не материалът. Ето защо контекстът е част от произведението, а не украшение около него. Същата снимка в семеен албум е спомен; в галерия, до текст, който я обяснява, тя е коментар върху спомена. Нищо в изображението не се е променило. Поради това една и съща вещ може да бъде изкуство в една стая и боклук в друга, без нищо в нея да се промени освен очакването. Променило се е какво очакваш от него.