Бижуто е най-старото изкуство, което още се носи. Във Варненския халколитен некропол, от петото хилядолетие преди Христа, има златни предмети — доказателство, че хората са украсявали тялото си много преди да се появят писмеността и градът. Тези предмети не са просто лукс: те са маркер за статус, за роля в общността и за връзка с отвъдното. Бижуто говори преди човека и след него.
Функциите се наслагват. Накитът пази — амулетът, медальонът, „окото“ срещу лош поглед; показва — пръстенът на владетеля, брошката на булката; помни — траурното бижу с къдрица коса; и краси — обецата, която просто прави лицето по-хубаво. В традиционните общества тези задачи са в едно изделие: една пафта е едновременно зестра, спестяване и защита, а не „аксесоар“.
Материалът не е задължително благороден. Златото и среброто дават трайност и стойност, но медта, бронзът, стъклото, кехлибарът и костта също работят. Във възрожденските накити често има стъкло или корал вместо скъпоценен камък, защото важно е не камъкът, а формата и смисълът. През XX век това става принцип: бижуто може да бъде от акрил, титан или хартия и пак да е изкуство.