Златарството е занаят, който започва с метала, а не с идеята. В българските земи сребро и злато се добиват и обработват от древността: тракийските съкровища — Панагюрското, открито през 1949 година, и Рогозенското — показват майстори, които познават леенето, коването и позлатата. Тези умения не изчезват с Античността; те се предават в църковни работилници, в манастири и в градски дюкяни, където металът остава скъп и рядък.
В Средновековието златарят работи предимно за църквата: оклади за икони, чаши, кадилници, енколпиони — малки ковчежета за мощи, носени на гърдите. Поръчката идва от владетеля, от митрополита или от богат ктитор, а името на майстора често остава в надпис върху самия предмет. Затова средновековното златарство е и документ: по него се чете кой е платил, кога и защо.
След османското завоевание занаятът се пренарежда. Градските занаятчии се събират в еснафи, които определят проби, цени и качество, а рудниците в Чипровци, Кратово и по Осогово дават сребро. Работилницата е малка: огнище, наковалня, тигел, матрици. Майсторът държи и сметката, и рисунката — в една и съща тетрадка, защото поръчката често се повтаря от семейство на семейство.