В традиционното домакинство тъкането не е занаят, а домашен труд. Овцете дават вълна, вълната се преде на хурка, преждата се багри с кори, листа и корени, и се навива на кълбо. Станът стои в една стая през зимата. От него излизат черги, престилки, торби, ризи — и килими. Затова килимът не е произведение в съвременния смисъл, а част от покъщнината, която се помни като зестра.
Чипровци е рударско градче в Северозападна България, известно със сребро и железни руди. Килимарството там е страничен доход и женска работа, която обаче има собствена школа. След въстанието от 1688 година част от населението, включително католиците, се изселва към Банат, а занаятът се разпръсква — но и се разнася. Килими от Чипровци се срещат в чужди интериори още преди да има дума за дизайн.
Техниката е плоска тъкан, не карпет. При килима няма възли: вътъкът се прокарва през основата и се прибива с дървен гребен, докато тъканта стане плътна. Затова килимът има две лица и може да се обърне. Основата е памучна, вътъкът — вълнен; цветовете са в самите нишки, а не боядисани след това. Плътността се усеща с ръка: добрият килим е твърд като дъска и лек за размера си. Тъкачката работи отдолу нагоре и сменя цвета на всеки ред, затова грешката се вижда едва когато килимът е готов — връщане назад е невъзможно, освен с ножица.