Иконостасът е най-голямата дървена конструкция в една църква и най-малко изучената като архитектура. Той не е рамка за икони, а стена с отвори: царски двери в средата, диаконични двери отстрани, над тях редове — апостолски, празничен, пророчески. Всичко това носи собствена тежест и трябва да стои право в сграда, която се движи с температурата. Затова резбарят е и конструктор: той мисли колони, венци и сглобки, преди да мисли орнамент.
Дървесината се избира по функция. Орехът е твърд, стабилен и красив, затова носи носещите части; липата е мека и еднородна и е по-добра за дребна, гъста резба; дъбът е тежък и се използва по-рядко. Дървото съхне години, преди да влезе в работа, защото влагата се връща — църквата не се отоплява, а лете въздухът е влажен. Майстор, който не е изсушил материала, вижда пукнатините след първата зима. Затова добрият резбар купува дърво за следващата поръчка, докато работи по текущата: складът със сух материал е част от професията, а не разточителство. Без такъв запас майсторът или чака година, или работи с недосушено дърво и губи поръчката.
Инструментите са малко: полукръгли, плоски и ъглови длета, чукче, струг за колони. Техниките се различават по дълбочина. Плоската резба само отбелязва контура; релефната изважда фона; ажурната — прорезката — премахва материала напълно и оставя решетка от лози и птици. Има и резба, при която фонът се понижава стъпаловидно, за да хвърля сянка. При свещ сянката е важна колкото боята.