Сценографията е архитектура с краен срок. Тя създава място, в което актьорът да действа, и го прави така, че да работи от първия ред до последния балкон. Затова в нея няма случайни ъгли: всяка стена е ориентирана към погледа, всяка врата — към изхода, който режисьорът ще използва. Сценографът започва не с рисунка, а с план на движението: кой влиза, откъде излиза и къде спира.
Работата започва с макет. Сценографът строи умален модел на сцената, обикновено в мащаб едно към двадесет и пет, и в него проверява пропорциите, които на рисунка изглеждат добре, а в залата се развалят. Макетът е и инструмент за разговор: с него се спори с режисьора, с художника по костюми и с осветителя, защото всички трябва да видят едно и също пространство. Макетът се прави на ръка и затова остарява бавно; той е и документ за това как е изглеждал един спектакъл, който никой вече не може да види.
Сцената има свои закони, които нямат нищо общо с живописта. Хоризонтът на зрителя е висок, осветлението идва отпред и отгоре, а перспективата се променя с всяко място в залата. Сценографът мисли в куб, а не в равнина: важно е колко място има зад актьора, колко е дълбока сцената и какво се случва, когато някой застане до рампата. Това е и причината сценографията да не може да се преподава само като живопис: тя е геометрия на видимостта.