Мозайката е рисунка, направена от материал, който не се смесва. Няма полусенки, няма плавни преходи: има камъче до камъче, а окото на зрителя довършва работата на четката. Точно затова мозайката изисква разстояние — отблизо виждаш парчета, отдалеч виждаш образ. Това е изкуство, което разчита на разума на зрителя. Мозайката е и най-малко фотогеничната техника: снимката показва общото, но губи трептенето.
Античната традиция в българските земи е богата. Римските градове имат подове от тесери, а мозайките от Августа Траяна и Марцианопол показват геометрични схеми, митологични сцени и портретни детайли. Тези подове са и практични: те са лесни за миене, издържат на стъпване и охлаждат помещението през лятото. Красотата тук е следствие от функцията. Техниката не е била скъпа, но е изисквала организация: материали, транспорт и екип, който работи по схема.
Средновековието променя и мястото, и материала. Мозайката се качва от пода на стената, а камъчето отстъпва на смалта — стъкло, оцветено в маса, понякога покрито със златно фолио. Златото не имитира светлина, а я отразява под ъгъл, който се мени с движението на човека. В църква образът сякаш помръдва, когато вярващият мине покрай него. Тази игра на светлина е и практическа: при свещи и тесни прозорци равномерната повърхност би изглеждала мъртва, а наклонените камъчета събират всяка капка.