Болнична стая, късен следобед. Възрастен човек с тежко заболяване казва на лекаря, че иска да не се удължава. Семейството е в коридора и говори за надежда. Лекарят е между тях и протокола, който трябва да следва. Никой в стаята не спори за смъртта — всички знаят какво предстои. Спорът е за три други неща: чия е волята, как се пази от злоупотреба и каква е ролята на онзи, който ще го извърши. Това е и целият дебат за евтаназията, ако се извади от заглавията. Всичко останало в дебата е следствие от тези три неща и от това кой има право да ги претегли.
Първата ос е автономията. Ако човекът е в съзнание, информиран и постоянен в желанието си, защо решението да не е негово? Аргументът е силен, защото тялото е негово и цената на забраната се плаща от него, а не от онези, които я налагат. Втората ос е злоупотребата: уязвими хора могат да бъдат убедени, че са тежест, или да бъдат подтикнати от наследници и от липса на пари. Третата е ролята на лекаря, чиято професия е устроена около „не навреди“ и около спасяване. Затова добрите правила не питат само какво иска човекът, а и дали е в състояние да го иска свободно.
Страните, които допускат помощ при умиране, обикновено не го правят с едно подписване. Изисква се тежко и необратимо състояние, многократно изразена воля, разговор с независим лекар и време за размисъл. Процедурата е умишлено бавна, защото целта ѝ не е да улесни решението, а да го направи трудно за онзи, който би искал да го наложи. Това е важна подробност, която липсва в повечето спорове: въпросът не е „да или не“, а „с какви гаранции“. Това е и причината процедурите да изглеждат бюрократични на онзи, който не е виждал какво става без тях.