Сутринта започва с претегляне на едно решение: да станеш или да останеш. Не защото си уморен, а защото тялото тежи и всяко нещо изглежда като задача с планински размер. Душът, закуската, обаждането — всичко изисква усилие, което няма откъде да дойде. Човекът не плаче и не изглежда тъжен по начина, по който филмите показват тъгата. Той е празен. Депресията не е силна тъга, а състояние, в което желанието изчезва. А с него изчезва и способността да започнеш нещо, дори нещо малко.
Симптомите са повече от настроение. Сънят се променя: или не идва, или е твърде дълъг и не освежава. Апетитът се губи или расте, а с него и теглото. Енергията пада, концентрацията се разкъсва, дребните решения стават непосилни. Удоволствието изчезва и това се нарича анхедония. Тя е по-надежден признак от тъгата, защото не може да се престори. Мислите се забавят, а самооценката се свива до една точка. Затова човек може да изглежда спокоен отвън и да е в ступор отвътре.
Биологията има роля, макар обяснението с един невротрансмитер да е опростено. Хроничният стрес променя оста, която управлява кортизола, и възпалението, което влияе на мозъка. Сънят се разпада и това само усилва всичко останало. Има и научен елемент: човекът спира да прави нещата, които преди са му носили удоволствие. Мозъкът учи, че нищо не си струва, и затваря кръга. Този кръг не се отваря с воля, а с малки действия и с подкрепа.