Кралят има нужда от пари за война и вдига данък, без да пита никого. Бароните, които плащат, са достатъчно силни, за да откажат, и достатъчно организирани, за да го направят заедно. През 1215 година те го принуждават да подпише документ, в който се казва, че определени решения не може да се вземат без съгласие на определени хора. Документът не създава демокрация и не освобождава никого. Той прави нещо по-важно за бъдещето: записва, че владетелят може да бъде обвързан с текст. Затова смисълът на хартата не е в това, което дава, а в това, което отнема от властта — правото да решава сама.
Съдържанието е смесица от много конкретни неща. Защита от незаконен арест и от конфискация без съд. Ограничение на данъците без общо съгласие. Право на свободен човек да бъде съден по установена процедура. Гаранции за градовете и за църквата. Това не е декларация за правата на човека — „свободен човек“ в онзи свят означава малцинство. Но принципът, че има процедура, която властта не може да прескочи, остава и се разширява векове наред. Ето защо тя е важна не като списък от права, а като доказателство, че списъкът може да бъде наложен.
Механизмът, който прави документа жив, е повторението. Хартата е подновявана многократно от следващи крале, цитирана е в съдебни спорове и постепенно се превръща от споразумение между благородници в общ принцип. Това е важна особеност: правните текстове не работят, защото са мъдри, а защото някой ги използва. Ако никой не се позовава на един текст, той остава историческа забележителност, колкото и добре да е написан. Оттук най-важният въпрос към един правен текст е кой се е позовал на него и какво е спечелил. Поради това текстът е жив само докато има кой да го използва.