Стенописът принадлежи на стената и затова не може да бъде оценен извън нея. Същата композиция, сложена в рамка, изглежда празна; нейният мащаб е съобразен с човешкото тяло, което се изкачва по стълбите, и с ъгъла, под който се вижда. Художникът проектира не картина, а преживяване на преминаване. Затова и най-добрите стенописи изглеждат прости на снимка и силни на място.
Техниките определят и темпото на работа. Фреската се прави на части, наречени „дневни норми“, защото мазилката съхне и не чака; художникът трябва да завърши точно толкова, колкото може да изработи за един ден. Сграфитото иска търпение от друг вид: полагат се последователни цветни слоеве, а после с нож се открива долният. Всяка грешка при сграфитото се вижда завинаги, защото е изрязана. Има и междинни решения — темпера върху суха мазилка, сиграфия с восък, — които дават време, но искат климат и поддръжка.
До Освобождението стенописът в българските земи е преди всичко църковен. Зографите работят по канон, по образец и по поръчка на енорията; тяхната задача е да предадат вярно, а не да изненадат. Тази традиция дава на страната огромен корпус от живопис, но и навик да се мисли в цикъл, в сцена и в йерархия — умение, което по-късно ще бъде използвано за други послания.