Карикатурата разчита на узнаване, не на точност. Достатъчни са носът, веждите и шапката, за да разпознаеш министъра, и точно тази икономия е силата ѝ: тя показва човека зад длъжността. Портретът казва кой е човекът; карикатурата казва какво прави той с властта, която има. Тя е и жанр на границата: половината ѝ живот е в музея, другата половина — във вестника.
Жанрът расте заедно с политическия печат. След Освобождението България получава партии, вестници и избори, а с тях — и нужда от бърз коментар. Александър Божинов основава сатиричния вестник „Българан“ и превръща партийните борби в галерия от типове: селския първенец, адвоката, офицера, коцкаря. Неговите рисунки се помнят, защото не са злобни, а наблюдателни. Той умее да накара публиката да се смее на себе си, а не само на противника.
Между двете войни тонът се променя. Райко Алексиев прави „Щъркел“ и пише с перо, което не се страхува от скандал; сатирата става по-гражданска, по-нервна, по-лична. В същото време Илия Бешков рисува тихо и по съвсем друг начин: неговите хора са дребни, приведени, виновни и смешни, но и тъжни. Той доказва, че карикатурата може да бъде морална без да бъде морализаторска. Разликата между двамата е и разлика в публиката: „Щъркел“ се чете от политическата класа, а рисунките на Бешков се разпознават от всеки, който е стоял на опашка.