Илюстрацията е превод, а не повторение. Тя взема текст, който живее в главата на читателя, и му дава конкретно тяло — лице, стая, цвят на стената. В този превод неизбежно има загуба: всяко нарисувано лице отнема на читателя свободата да си представя друго. Затова илюстраторът е съавтор, дори когато скромно твърди обратното. Това е и причината илюстраторите да се карат с авторите: всеки смята, че неговият образ е единственият верен.
Първите български печатни изображения са в книга, която не е нито роман, нито учебник. „Абагар“ на Филип Станиславов излиза в Рим през 1651 година с дърворезбени гравюри и с текст, който трябва да пази дома. Картината тук не украсява — тя работи: изображението има сила, защото е отпечатано и умножено. Това е важна разлика между ръкописната миниатюра и печатната книга. Миниатюрата е уникат и се пази в един екземпляр, а гравюрата в книгата стига до хиляди ръце и започва да работи като масова картина.
Възрожденските издания наследяват тази логика. Заставката отваря глава, инициалът маркира начало, винетката запълва празното място в края. Наборникът и гравьорът работят заедно, защото страницата е геометрия: колона текст, поле, интервал, рамка. Който е виждал добре подредена възрожденска книга, знае, че нейната красота е преди всичко в пропорцията, а не в рисунъка.