Графиката започва с решение какво да остане бяло. Художникът взема дъската и започва да маха, а не да добавя. Това е обърнато мислене: светлината е там, където ножът е минал, а тъмнината е остатъкът. Затова уроците по графика толкова често започват с нож и с провал — ръката иска да рисува, а трябва да реже. Който не се научи, получава петна. Който се научи, открива, че линията може да бъде дебела, тънка и бяла едновременно.
Отпечатъкът не е копие на рисунка, а отделен предмет. Между рисунката и хартията стои матрицата, а с нея — цяла верига от решения: колко мастило да поеме повърхността, колко силен да е натискът на валяка, дали хартията е навлажнена. Два отпечатъка от една и съща дъска могат да изглеждат различно и това не е дефект, а природата на техниката. Затова в графиката съществуват думи, които в живописта нямат смисъл: състояние, пробен отпечатък, изчерпване на тиража.
Техниките се различават по посоката, в която мастилото среща материята. При високия печат то остава по върховете, а изрязаното зее като бяла рана; дървото не прощава дребен детайл, защото влакното се цепи по дължина. При дълбокия печат иглата драска метал и рисунката се ражда с лекота, която дървото не позволява — оттам и любовта на художниците към офорта. При плоския печат няма релеф и цялата работа е в химията на повърхността, в мазнината на кредата и във водата, която отблъсква мастилото.