Декоративно-приложното изкуство е най-старото и най-невидимото. То не виси в галерия, а стои на масата: бокал, паница, сандък за зестра, кърпа за ръце, тока за колан. Неговото качество се мери с употреба — дали издържа на миене, на огън, на носене, — а красотата му е следствие от тази употреба, а не отделна от нея. Затова и критериите тук са други: не „какво изобразява“, а „как е направено“ — дебелина на стената, тегло, ръб, устойчивост на цвят.
Организацията е еснафска в българските земи. Устата е майстор, който има работилница, калфата е помощник, който вече е завършил обучението си, а чиракът е дете, което чисти, носи и гледа. Правилата се пазят от сдружението: кой има право да отваря работилница, колко чираци може да вземе, каква е цената. Затова занаятът е и икономика, и социална йерархия, и начин човекът да има име в града. Занаятчията не е анонимен: той е „устата“ на своята улица и това му дава и клиенти, и уважение, и право да учи другите.
Материята диктува формата. Глината иска гореща пещ и се боядисва с ангоба преди изпичане; дървото иска сушене години, за да не се пукне; среброто се кове и се изтегля на тел, а восъкът се използва за отливки. Всеки материал има собствен речник от мотиви — троянските паници носят птици и слънца, тревненските резби — лози и звезди, чипровските килими — геометрични полета.