Портретът в българското изкуство започва като изображение на власт. В Боянската църква (1259) севастократор Калоян и Десислава стоят в цял ръст с модел на храма в ръце — важното е, че са ктитори, а не че имат точно лице. Средновековният портрет е знак за статут, а не изследване на характера; затова и дрехата, и жестът са по-важни от физиономията.
Обръщането идва с Възраждането. Когато поръчителят е търговец или учител, той иска да бъде запомнен като себе си: с книга, с часовник, с очила, с бродирана дреха. Захарий Зограф рисува Неофит Рилски с маслени бои през 1838 година, а Димитър Добрович — сливенски семейства в европейски костюми. Лицето става важно, защото човекът вече има индивидуален живот — и защото иска да го остави на децата си. Затова в тези портрети има и суета: новата дреха, часовникът, книгата в ръка са знаци, че човекът е част от нов свят.
Техниката определя позата. Маслената боя съхне бавно и позволява поправки, но изисква сесии, а моделът трябва да седи неподвижно. Затова ранните портрети са тържествени и статични, с ръце, заети с предмет, за да не треперят. Фотографията, която пристига в средата на века, въвежда друг стандарт за точност и принуждава живописта да търси не документа, а характера.