Пейзажът в българската живопис започва като фон. В иконата планината е стилизирана скала, реката — няколко линии, а дървото — знак, защото целта не е да се опише място, а да се оформи пространство за сцена. Затова първите самостоятелни пейзажи не са картини, а рисунки от натура: Захарий Зограф оставя скици на Бачковския водопад, на стар бряст, на аязмото при Кукленския манастир.
Самостоятелният пейзаж идва с художниците, които са учили на Запад. Иван Мърквичка, който пристига в Пловдив през 1881 година, рисува околностите на града, пазари и къщи, и учи учениците си да работят пред мотива. Неговите колеги от Рисувалното училище правят същото: излизат извън ателието с дъска и кутия бои, защото пейзажът не може да се измисли в стая.
Решителната промяна е пленеризмът. Ярослав Вешин, чешки художник, преподава в Академията и въвежда практиката да се рисува на открито, при истинска светлина. Това променя палитрата: сянката вече не е черна, а синя или лилава, а цветът се определя не от предмета, а от часа на деня. Българският пейзаж става светлинен, а четката — по-бърза и по-широка. Пленерът учи и на смирение: природата не стои на едно място, сянката се мести, облакът закрива слънцето и решението трябва да се вземе веднага.