До Освобождението думата „художник“ не съществува в българския език като професия. Има зограф, има иконописец, има бояджия и има гравьор. Професионалистът се появява, когато човек започва да живее от продажба на картини и от поръчки извън църквата — и когато обществото започва да го познава по име.
Николай Павлович (1835–1894) е син на книжовника Христаки Павлович от Свищов. През 1852 година заминава за Виена, където учи живопис, а след това работи като литограф в Цариград — занаят, който му дава пари и техника. Прави исторически и алегорични композиции, портрети и литографии, между които „Съединена България“; негов е и портретът на Петър Берон. Работи и като илюстратор на книги и вестници, а това е работа с краен срок и с точен формат — нещо, което зографът не е познавал.
Литографията е важна, защото прави образа достъпен. Докато една картина съществува в един екземпляр, една литография се печата в стотици и се продава на будките; така портретът на герой или на владетел стига до хора, които никога няма да влязат в галерия. Затова първите професионалисти работят и като илюстратори и печатари, а не само като живописци.