Двама души спорят дали доматът е плод. Единият цитира ботаника, другият казва, че в салатата е зеленчук. Спорът не е за домата, а за това кое определя значението на думата. Ако отговорът е в природата на предмета, ботаникът печели. Ако е в това как хората използват думата, печели готвачът. Витгенщайн прекарва живота си в този въпрос и променя мнението си по средата. Затова е удобен пример за философия, която не стои на едно място, а се поправя сама. Двамата не си противоречат напълно; просто отговарят на различни въпроси с една и съща дума.
Ранният му проект е строг. Езикът е картина на света: изреченията имат смисъл, когато описват възможно положение на нещата. Всичко останало — етика, религия, смисъл на живота — не може да бъде казано, защото не описва факти. За такива неща трябва да се мълчи. Това не е презрение, а граница: той смята, че най-важното е именно онова, което не се поддава на изречение, и че опитът да се каже го унищожава. За него това мълчание е форма на уважение, а не на пренебрежение към онова, което не се поддава на описание.
Късният Витгенщайн се отказва от картината. Значението не е образ, който думата носи, а употребата ѝ в конкретна дейност, която той нарича езикова игра. Думата „игра“ не се дефинира с общ признак, а с роднински прилики: едно има правила, друго има състезание, трето има забавление, и никое не притежава всички. Така и повечето думи работят. Философските обърквания идват, когато извадим дума от играта ѝ и търсим нейната същност. Търсенето на същността тогава е болест на езика, а лечението е да видиш как думата всъщност се използва.