До средата на XIX век българският художник е зограф: работи за църквата, получава поръчка от енорията и рисува това, което канонът позволява. Светското изкуство възниква, когато се появява друг поръчител — търговецът, учителят, читалищният деец, — който иска портрет за дома, изглед на града или спомен от въстанието. Пазарът се променя преди стилът.
Първата пукнатина е в църковната живопис. Захарий Зограф рисува светци, но слага в композициите ковач, кръчмар, момче с грозде и себе си — с четка в ръка, обърнат към зрителя. Неговият автопортрет от 1840 година в Бачковския манастир е свидетелство за ново самочувствие: художникът вече не е анонимна ръка, а човек с лице и име. В същите стенописи има и битови сцени, които нямат нищо общо с житието на светеца.
Втората стъпка е маслената боя. През 1838 година Захарий рисува с масло портрета на Неофит Рилски — не стенопис, а картина върху плоскост, която може да се пренесе и окачи. Тази техника идва от Западна Европа и носи със себе си различно разбиране за пространство, светлина и цвят. Църквата я приема бавно, а къщата — веднага. Маслото позволява и по-голям формат, и по-фин преход, а с това идва и желанието лицето да изглежда меко, а не плоско.