Иконата е уред, а не украса: тя заема точно място на иконостаса, влиза в литийното шествие и се целува в определен момент от службата. Затова размерът, композицията и надписът не са въпрос на вкус. Средновековният зограф не подписва творбата си като автор, а като изпълнител — формулата „рукою многогрешнаго“ казва точно това: ръката е негова, образът не е. Зад това стои догмата за въплъщението: щом Бог е станал човек, той може да бъде изобразен, и точно този аргумент защитава образа след иконоборството.
Техниката изисква търпение. Върху липова или борова дъска, понякога с напречна греда отзад, се лепи ленена паволока, а после се нанасят няколко слоя левкас — креда, разбъркана с животинско лепило. Левкасът се изглажда с пемза, докато стане по-гладък от хартия. Дъската трябва да е напълно суха, иначе се измята и грунтът се пука; затова материалът стои в работилницата месеци, преди да се пипне с четка. Рисува се с темпера: пигментът се свързва с жълтък и малко вино или оцет, а слоевете съхнат бързо, така че грешка почти не се поправя. Работата върви от тъмно към светло — първо се полага основният тон, после се изграждат обемите, а накрая се слагат светлините.
Златото има собствена процедура: върху червен полимент се полагат листове варак, които се притискат и полират с ахат. То не изобразява светлина, а я произвежда — при свещ блясъкът се движи, докато човек се движи, и това е част от богословието на образа. Затова фонът е първото, което се прави, и последното, което се пипа.