Събуждаш се в три през нощта и за миг не знаеш къде си. После си спомняш стаята, но има секунда, в която всичко изглежда възможно: че това е сън, че разговорът от вчера не се е случил, че човекът до теб е непознат. Обикновено се ориентираш за миг и продължаваш. Философът обаче спира точно на онази секунда и пита: какво точно ти доказа, че си буден? Отговорът обикновено е „усещам го“. Но същото усещане имаш и насън, докато не се събудиш. Онова, което наричаме бодърстване, е просто по-последователен сън.
Солипсизмът е позицията, че сигурно съществува само собственият опит. Всичко останало — хората, светът, времето — може да е продукт на съзнанието. Тя не може да бъде опровергана логически, защото всяко доказателство, което използваш, вече идва от съзнанието ти. Ако опонентът ти е въображаем, неговите аргументи също са твои. Затова спорът е странен: колкото по-силно се защитаваш, толкова по-добре потвърждаваш, че всичко минава през теб. Ето защо той не е теория за света, а граница на това, което може да се докаже, и точно тази граница е неговият смисъл.
Проблемът не е в логиката, а в цената. Живеем, сякаш другите са реални, защото така светът става предвидим и смислен. Ако третирам човека отсреща като реален, мога да предскажа реакциите му, да се науча от него и да споделя нещо. Ако го третирам като мое творение, губя точно тези ползи и оставам сам с безкрайно сложна симулация, която не дава нищо ново. Практиката не опровергава солипсизма, но го прави ненужен за живеене. Това е прагматичен отговор и той е честен: не твърди, че опровергава позицията, а че не може да живее с нея.